„СОНЕТ”
Сергей Александрович Есенин (1895-1925 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
Сергей Александрович Есенин (1895-1925 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
СОНЕТ
Аз плаках призори, когато мракът мами,
когато росна нощ разстилаше венец
и с шепот на вълна замираше плача ми,
и някъде далеч пригласяше свирец.
„Тъгувахме напразно!” – каза ми вълната
и скрила своя плащ, в брега се забразди,
след ледена целувка сърпът на луната
сълзите ми с усмивка в перли охлади.
Донесох ти, принцесо моя светлоока,
корали от сълзи в тъгата ми самотна
и нежния воал от пяна на вълна.
Но в този блян сърцето ми любов не среща…
Върни ми, щом не ти е нужно, всяко нещо,
целувка дай ми за целувка от луна.
Ударения
СОНЕТ
Аз пла́ках при́зори́, кога́то мра́кът ма́ми,
кога́то ро́сна но́шт разсти́лаше вене́ц
и с ше́пот на вълна́ зами́раше плача́ ми,
и ня́къде дале́ч пригла́сяше свире́ц.
„Тъгу́вахме напра́зно!” – ка́за ми вълна́та
и скри́ла сво́я пла́шт, в брега́ се забразди́,
след ле́дена целу́вка съ́рпът на луна́та
сълзи́те ми с усми́вка в пе́рли охлади́.
Доне́сох ти, принце́со мо́я светлоо́ка,
кора́ли от сълзи́ в тъга́та ми само́тна
и не́жния воа́л от пя́на на вълна́.
Но в то́зи бля́н сърце́то ми любо́в не сре́шта…
Върни́ ми, што́м не ти е ну́жно, вся́ко не́што,
целу́вка да́й ми за целу́вка от луна́.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Сергей Есенин
СОНЕТ
Я плакал на заре, когда померкли дали,
Когда стелила ночь росистую постель,
И с шепотом волны рыданья замирали,
И где-то вдалеке им вторила свирель.
Сказала мне волна: „Напрасно мы тоскуем”, –
И, сбросив, свой покров, зарылась в берега,
А бледный серп луны холодным поцелуем
С улыбкой застудил мне слезы в жемчуга.
И я принес тебе, царевне ясноокой,
Кораллы слез моих печали одинокой
И нежную вуаль из пенности волны.
Но сердце хмельное любви моей не радо…
Отдай же мне за все, чего не надо,
Отдай мне поцелуй за поцелуй луны.
1915 г.
—————
Руският поет и писател Сергей Есенин (Сергей Александрович Есенин) е роден на 21 септември/3 октомври 1895 г. в с. Константиново (днес Есенино), Рязанска губерния. Пише стихове от 9-годишна възраст, първата му поетична публикация е от 1914 г., а първият му поетичен цикъл излиза през 1915 г. Завършва църковно-учителски институт (1909-1912 г.), известно време посещава Народния университет и Московския университет. През 1918 г. основава издателство „Трудовая артель художников слова”. Членува в литературните групи „Краса”, „Страда”, „Свободная эстетика” и др. Автор е на стихосбирките „Радуница” (1916 г.), „Преображение” (1918 г.), „Есенин С. А., Герасимов М. П., Клычков С. А. Кантата” (1918 г.), „Голубень” (1918 г.), „Трерядница” (1920 г.), „Москва кабацкая” (1924 г.), „Стихи” (1924 г.), „Персидские мотивы” (1925 г.), „О России и Революции” (1925 г.), „Собрание стихотворений” (1925 г.), „Стихотворения 1910-1915” (1925 г.), „Стихотворения 1916-1925” (1925 г.); на поемите „Сказание о Евпатии Коловрате” (1912 г.), „Марфа Посадница” (1914 г.), „Русь” (1914 г.), „Ус” (1914 г.), „Микола” (1915 г.), „Певущий зов” (1917 г.), „Товарищ” (1917 г.), „Отчарь” (1917 г.), „Октоих” (1917 г.), „Пришествие” (1917 г.), „Преображение” (1917 г.), „Иорданская голубица” (1918 г.), „Инония” (1918 г.), „Небесный барабанщик” (1918 г.), „Пантократор” (1919 г.), „Кобыльи корабли (1919 г.), „Сорокоуст” (1920 г.), „Исповедь хулигана” (1920 г.), „Пугачев” (1921 г.), „Страна негодяев” (1923 г.), „Песнь о великом походе” (1924 г.), „Поэма о 36” (1924 г.), „Возвращение на родину” (1924 г.), „Русь советская” (1924 г.), „Русь бесприютная” (1924 г.), „Русь уходящая” (1924 г.), „На Кавказе” (1924 г.), „Поэтам Грузии” (1924 г.), „Баллада о двадцати шести” (1924 г.), „Письмо к женщине (1924 г.), „Письмо от матери” (1924 г.), „Ответ” (1924 г.), „Стансы” (1924 г.), „Письмо деду” (1924 г.), „Ленин” (1924 г.), „Метель” (1924 г.), „Весна” (1924 г.), „Письмо к сестре” (1925 г.), „Мой путь” (1925 г.), „Сказка о пастушонке Пете, его комиссарстве и коровьем царстве” (1925 г.), „Песнь о Евпатии Коловрате” (1925 г.), „Черный человек” (1925 г.), „Анна Снегина” (1925 г.); на книгите с проза, сценарии и мемоаристика „Яр (1916 г.), „У белой воды” (1916 г.), „Бобыль и Дружок” (1917 г.), „Зовущие зори” (1918 г.), „Железный Миргород” (1923 г.) и др. Ранната смърт, неодобрението на част от литературния елит, популярността сред широката публика и ексцентричното поведение го превръщат в легендарна фигура в руската литература. Умира на 28 декември 1925 г. в Санкт Петербург, има предположения, че самоубийството му е инсцинирано от тайната полиция.
