„Я СКАЖУ, МЫ НЕ НАПРАСНО ЖИЛИ…”
Семён/ Виктор Михайлович Гончаров (1920-2001 г.)
Перевод с русского языка на болгарский…„Я СКАЖУ, МЫ НЕ НАПРАСНО ЖИЛИ…”
Семён/ Виктор Михайлович Гончаров (1920-2001 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
АЗ ЩЕ КАЖА: НЕ НАПРАЗНО БЯХМЕ
Аз ще кажа: не напразно бяхме
дълго в стружки, в тухлен прах докрай,
шихме памуклийки и фуражки, пяхме,
от консерви стари пихме чай.
И не крием, беше много тежко,
но с мечти бе всеки пребогат.
Дружно се разбирахме човешки,
бързо разпознавахме врага.
Зли осколки, вълчи вой на буря,
амбразури с ледени яки…
Време! Безвъзвратно бронз притуря
в нас и в комсомолските значки.
Да, когато вейне следващ вятър,
на човека бъден наш и чужд
аз ще кажа, че на този свят ний
не напразно удряхме ботуш!
Ударения
АЗ ЩЕ КАЖА: НЕ НАПРАЗНО БЯХМЕ
А́з ште ка́жа: не́ напра́зно бя́хме
дъ́лго в стру́жки, в ту́хлен пра́х докра́й,
ши́хме памукли́йки и фура́жки, пя́хме,
от консе́рви ста́ри пи́хме ча́й.
И не кри́ем, бе́ше мно́го те́жко,
но с мечти́ бе все́ки пребога́т.
Дру́жно се разби́рахме чове́шки,
бъ́рзо разпозна́вахме врага́.
Зли́ оско́лки, въ́лчи во́й на бу́ря,
амбразу́ри с ле́дени яки́…
Вре́ме! Безвъзвра́тно бро́нз приту́ря
в на́с и в комсомо́лските значки́.
Да́, кога́то ве́йне сле́двашт вя́тър,
на чове́ка бъ́ден на́ш и чу́жд
а́з ште ка́жа, че на то́зи свя́т ний
не́ напра́зно у́дряхме боту́ш!
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Виктор Гончаров
Я СКАЖУ, МЫ НЕ НАПРАСНО ЖИЛИ…
Я скажу, мы не напрасно жили,
В пене стружек, в пыли кирпича,
Наспех стеганки и бескозырки шили,
Из консервных банок пили чай.
Кто скрывает, было очень туго,
Но мечтами каждый был богат.
Мы умели понимать друг друга,
С полувзгляда узнавать врага.
Свист осколков, волчий вой метели,
Амбразур холодные зрачки…
Время! Вместе с нами бронзовели
Наши комсомольские значки.
Да, когда нас встретит новый ветер
Поколений выросших, других, –
Я скажу, что мы на этом свете
Не напрасно били сапоги!
1949 г.
—————
Руският поет, писател, художник, скулптор, публицист и преводач Виктор Гончаров (Семён/ Виктор Михайлович Гончаров) е роден на 7 септември 1920 г. в Краснодар. Първите му публикувани стихове са в кубанския в. „Красное знамя” през 1934 г. Участник е във Великата отечествена война. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1951 г.). Превежда поезия на народите на СССР. Член е на Съюза на писателите на СССР (1954 г.) и на Съюза на журналистите на СССР (1990 г.). Автор е на стихосбирките „Стихи” (1951 г.), „Три слова” (1951 г.), „Юные патриоты” (1951 г.), „Хороши малыши” (1952 г.), „Новые берега” (1953 г.), „Ради жизни” (1953 г.), „Повесть о Дурове” (1955 г.), „Жадный Золдар” (1956 г.), „Индийскик сказки” (1957 г.), „Мельница счастья” (1957 г.), „Сказки и притчи” (1958 г.), „Я твой, весна!” (1958 г.), „Избранное” (1959 г.), „Глаза говорят” (1962 г.), „Настроение” (1964 г.), „Стихи” (1964 г.), „След человеческий” (1966 г.), „Стихи” (1968 г.), „Ожидание” (1969 г.), „Страницы переживаний” (1972 г.), „Эхо любви” (1974 г.), „Лады” (1975 г.), „Крылья над морем” (1975 г.), „Всегда с тобой” (1976 г.), „Голубиная балка” (1977 г.), „Избр. произведения” (1978 г.), „Стихотворения, поэмы, лады” (1980 г.), „Летающий мальчик” (1981 г.), „Избранное” (1982 г.), „Китоврас” (1988 г.), „Слушая камни” (1989 г.), „Ай да Пушкин” (1998 г.), на пиесата в стихове „Военные эшелоны” (1984 г.) и др. Умира на 13 май 2001 г. в Москва.
